Традиции. Гонене на змей в Пернишко

Традиции. Гонене на змей в Пернишко

Нашите предци са чувствали Природата като свой дом – нещо съкровено. Затова хората са се отнасяли към природните сили със страхопόчит. Човекът е бил свободен от отговорност: стигало е да се помоли на Бога, да извърши точния ритуал, и тогава е ставало необходимото, от което се нуждаел за своето съществуване. Хората са се чувствали уютно сред своя близък свят, напълно зависим от капризите на всевластната Природа и от милостта на Бога. Живеели спокойни, заобиколени от приказните същества на своята фантазия.

През време на жаркото лято често имало, както и сега, суша, пожари, бури, порои и градушки. Тогава се вярвало, че е долетял змеят с големите огнени крила, който се асоциира с комета, метеорит или се оприличава на огнена стрела, кросно, пръчка, а когато се спусне към земята, има вид на огнено кълбо, което разпръсква светлина. Той бълва огън от устата си, а от очите му хвърчат искри. Змеят се е възприемал като въплъщение на небесната огнена стихия или се е идентифицирал със слънцето. Затова го наричали Змей Горянин и Огнян Змей. Светъл, блестящ като злато, той се асоциира и с небесната дъга или с бял облак, което е основание да се отъждестви с Бял бог (Бела Бога) или с Бога на слънцето. В други случаи змеят се свързва с мълнията и гръмотевицата или с черен облак – Черни бог (Царна Бога). Това го доближава до представата за първичния змей-гръмовержец, заменен по-късно с Черни бог, а впоследствие със славянския бог Перун.

Светът е близък, достъпен, домашен. Човекът се вписва в този свят и живее в хармония с него. Митичните чудовища приличат на обикновените хора: могат да бъдат зли или добронамерени, силни или болни, гибелни или щедри, влюбени или страшни. Змеят и змеицата са персонифицирани: те могат да заключат изворите и да причинят както суша, така и порои, градушки, мълнии, но могат да бъдат и бранители, закрилници, стопáни на селището; те са пазители на съкровищата; могат да се влюбят в красиви хора и чрез децата си от тях да станат уязвими. Неслучайно ламята и халата са от женски род: те са лакоми и ненаситни като алчните жени. Както жените са капризни и когато са в лошо настроение, стават стихии: опустошават реколтата, като донасят вихрушки и бури, скриват слънцето и му пречат да огрява нивите. 

И трите свръхестествени същества са свързани с природните явления, от които се чувства зависим човекът. Змеят (името змей е производно от змия ˂ ст. бълг. ҙмнн,  ҙмън, ҙъмїй )  е с люспесто змиевидно тяло, триглав и с птичи крака или с огромна глава и гущероподобно туловище, по дължината на което има назъбен гребен, два задни крака и навита опашка. От него се излъчва светлина, той може да се издига в небето и да лети, често има криле. Прилича на праисторическите динозаври. Вярва се, че смокът често се превръща в змей. Ламята и халата могат да имат 3, 7 или 9 глави, от устата на които излиза пламък, имат 4 крака на гущер и големи криле; могат да се превръщат в орел. Често живеят в подземния свят или „на долната земя” (приказката „Тримата братя и златната ябълка”).

Змеят или ламята заключва изворите и предизвиква суша, като изисква откуп всеки ден по една човешка жертва – една девойка, която да изяде. Идва ред и на царската дъщеря… Змеят лети с крилата си срещу дъждовните облаци, като по този начин ги спира. Името на ламята идва от нейната голяма лакомия: тя поглъща всичко и опустошава земята (ламя е производно от старогръцкото Λάμια ‛поглъщаща’). Халата (названието хала е от гръцки произход – χάλαξα ‛гръмотевица’; думата е заета и в румънски – halá, но означава ‛вихрушка’; под облика али/алы се открива в арменски, където означава ‛зли духове, които нападат бременни , родилки и похищават новородени деца’) се спуска като тъмна мъгла над посевите и не допуска слънчевите лъчи до тях, за да порастат („сура ламя“). Халата предизвиква бурите със светкавици и гръмотевици, пороите, градушките, вихрушките и опустошава селищата. Често с нея се бие змеят на селището, който живее до синора – той излиза на двубой и връща назад черните градоносни облаци, като прогонва халата и изчиства небето. Когато гърми, той върви /лети/ из облаците, а тялото му свети – това са светкавиците. Могат да се бият и два змея. Когато някой от змейовете на съседните селища се опитва да отнеме реколтата или да унищожи посевите на друго селище, местният змей-стопáн се сражава с него. Оръжията им са огнени стрели и камъни, които пораждат гръмотевици и светкавици. Вярвало се, че когато някой змей се засели в чуждо землище, там настъпва голяма суша, което също е повод за борба между своя и чуждия змей.

Ламята и змеят още са известни като пазители на съкровищата. Те живеят в дупки, пещери, край водоеми, край синор и пазят водата на изворите и реколтата на нивите. В приказките и легендите халата или ламята и змеят биват победени от младия силен юнак или пък му съдействат в неговите подвизи.

Змеят или змеицата често залюбват хубава девойка или момък и се женят за тях. Змеят отвлича девойката в своята пещера, а змеицата се превръща в мечка стръвница и в жена и посещава нощем къщата на момъка. Залюбените от змей стават бледи, заболяват, странят от другите хора и са дълбоко нещастни. От тези бракове се раждат змейчета с неимоверно голяма сила. Интересна е змейовата сватба: сред гръм и огън идва змейската кочѝя, за да отведе змейовата булка:

…змейове – с коне хранени,

змеúци – в златни кочии,

змейчета – в кола писана.

Когато отвлича своята невеста, змеят е във вид на вихър или яхнал кон, съпроводен от множество сватове, които остават невидими. Затова се смята, че вихърът е самодивска или змейова сватба. Често хората опитват да се отърват от змейската тежка любов чрез поливане с отвари от специални билки, които змеят ненавижда.

 За да се спасят от сушата и летния огън, в някои краища на България и в отделни селища извършвали обредно гонене на змей. Змеят се е гонел от всички младежи /ергени или млади женени/ на селото през нощта. Всеки от младежите е носел дървена тояга /гéга/ и е бил облечен само по долни дрехи или почти гол. Докато трае обредът, участниците пазят ритуално мълчание – никой не бива да продумва нито дума. Могат да издават само звуци със затворена уста. Забраната да се говори важи и за цялото село – докато трае гоненето, никой не бива да говори нито с домашните си, нито с обредните лица /подобна практика се забелязва при кукерите и сурвакарите/. Предварително глашатаят на селото е обявил, че „тая нощ ще  гонят змея“. Младежите обикалят цялото село и влизат във всички къщи, като с тоягите си удрят навсякъде: по врати, ламарини; свиркат силно с уста, дрънчат със звънците, размахват тоягите и чупят с тях гърнетата, нахлузени върху колове по оградите. Те чупели тези гърнета на парченца, защото се вярвало, че в тях се крие змеят. Освен това ергените ходели в плевните и мушкали с тоягите в сламата и сеното, а също и във всички стопански постройки и кътчета на двора, за да изгонят змея. Те напускали дадения двор, след като разбиели на парченца глинените съдове по оградите. При това целта е да се вдига колкото се може по-голям шум  /подобен шумен обичай се извършва за гонене на змии и гущери на Благовец/. През това време всички останали, които са вкъщи, трябва да се правят, че не знаят и не чуват какво става – не бива да излизат, нито дори да стават от леглата си. Трябва да се „тáят“. Всички селяни са скрити, особено жените, снахите и дъщерите, защото ако някоя от тях се появи, подгоненият змей може да я грабне. Когато обиколят цялото село, младежите се разотиват по къщите си и лягат да спят. След като през нощта се е извършвало гонене на змея, през деня девойките правели „пеперуда“, а след това очаквали да дойде желаният дъжд.

Разказът за любопитната традиция е на специалиста от пернишкия Регионален исторически музей Цвета Бакарска.