Пресолихте манджата, господа!

Градът не е гара за стачки – тук всяко спиране струва скъпо. Може би това не е станало още ясно на мнозина.

Стана ясно обаче и друго: докато шепа недоволни шофьори блокират столицата в името на „справедлива заплата“, хиляди граждани губят правото си да стигнат навреме до работните си места, до училище, до болница.

Тогава София не е просто заложник на исканията им – тя е жертва! Защото правата на едни се превърнаха в задръстване за всички. А протестите в столичния градски транспорт вече не са съпротива – те са блокада. Но не срещу институциите. Срещу хората. Срещу децата. Срещу абитуриентите. Срещу възрастните.

София е на колене – не от недостиг на гориво, а от липса на разум! Това, което тръгна като стачка, се изроди в гражданско неподчинение – в инатливо блокиране на град, който и без друго диша трудно.

Искате 400 лева увеличение?

А колко струва денят на една майка без автобус? Колко струват пропуснатите матури, за които децата се готвят месеци наред?

Подобно искане – на фона на факта, че заплатите в градския транспорт не просто са конкурентни, а надвишават възнагражденията в други ключови обществени сектори – звучи най-малкото абсурдно!

Да, проблемите с недостига на кадри и тежките условия на труд са реални. Но решението не е поредно механично вдигане на заплатите.

Секторът има нужда от стратегия, а не от извиване на ръце!

Към 2024 г. средната брутна заплата на водачите в столичния градски транспорт е между 3700 и 4700 лв.

А ето как изглежда картината в други жизненоважни сектори:

– Здравеопазване: медицинските сестри получават между 1500 и 2500 лв., в зависимост от опита и мястото на работа;

– Образование: учителите вземат между 1300 и 2000 лв., според квалификацията и стажа;

– Култура: дори след увеличение от 20% през 2024 г., средната брутна заплата в сектора достига едва 1979 лв., което го нарежда сред най-нископлатените в страната.

Как при такава диспропорция се иска още 400 лева отгоре?

Със запушване на града и натиск върху гражданите. С извиване на ръце!

Наясно сте, че когато социалният диалог се води с крясъци и блокади, обществото чува само едно – гняв. А когато чува само гняв, започва да отговаря със същото.

Така вече не говорим за спор за възнаграждение, а за тест за търпението на софиянци. И за опит за принуда, който превръща протестиращите не в търсещи справедливост, а в рушители.

Вече шести ден София е парализирана. Исканията са факт – при това спорни, дори цинични. Но още по-категоричен е въпросът за баланса между правото на труд и правото на гражданите на свободно придвижване.

Бюджетът не позволява изпълнение на подобни искания. Това стана пределно ясно, както от изказванията на зам. -кмета по финансите на Столична община Иван Василев, така и от градоначалника Васил Терзиев. Пределно ясно!

И едно нещо важно: определянето на възнагражденията е в правомощията на кмета, а не на държавата.

Да, протестите са знак за нужда от промяна. Но тази промяна минава през реформа, а не през парализа на столицата.

Как другите важни сектори продължават да работят при по-ниски възнаграждения и при същите тежки условия?

Означава ли това, че те са съгласни със статуквото? Не! Но това са хора, които не могат просто да си тръгнат от болниците. Хора, които ежедневно се сблъскват с човешки трагедии! Хора, които спасяват животи!

Липса на персонал има и в детските градини – където служителите живеят в постоянен страх да не се окажат „във вечерните новини“ – заради някое тяхно действие, изтълкувано погрешно от родителите.

И не – не става дума за противопоставяне на браншовете! Всички сме част от една система. Но когато едни протестират с блокада, а други с мълчание, несправедливостта е очевидна.

Това, което спешно трябва да се направи, са реформи. Без тях всяко увеличение е пълнене на пробито канче. Първо се спира течът – с контрол, с реални стандарти, с професионализъм. После – повече пари. Но само за онези, които ги заслужават!

Стачката в София сега напомня на тази в Берлин. Само че в Германия стачката е последна, не първа стъпка. Там има последователност: първо – сигнал, после – преговори, едва накрая – ефективно спиране на работа.

А и условията не са съпоставими: в Берлин, например, шофьорът слиза, за да помогне на човек с увреждане. В София това често зависи от… настроението.

А Берлин е само три пъти по-голям град от София, с по-сложен трафик, нощен транспорт и далеч по-високи изисквания към обслужването.

Хубаво е да се стремим към такива примери – но реализъм значи да не се държим така, сякаш вече сме ги постигнали.

Да искаш заплата по европейски модел е напълно легитимно. Но само ако срещу нея стои европейско качество на работа. Иначе протестът не изглежда като битка за права, а за… привилегии.

А когато градът блокира, към хаоса се включват и такситата – но не с помощ, а с надцакване. Част от тях приемат поръчки само срещу „допълнително внимание“. Същите тези, които също наскоро протестираха.

Резултатът? Няма коли. Няма отговорност. Затова в социалните мрежи вече се появяват групи за споделено пътуване – граждански автостоп в 21-ви век!

Когато институциите и системите абдикират, хората сами търсят изход!

И често го намират

А ако е вярно, че броят на началниците в градския транспорт е почти равен на този на шофьорите – протестът трябва да започне с реформа в управлението, не с блокада на града.

В София не липсва транспорт. Липсва посока.

А когато посоката не идва отгоре, хората си я чертаят сами – с крака, със съпричастност и с гневно мълчание.

А гневът, натрупан в трафика, рядко си тръгва тихо.

/Източник: БЛИЦ