Художничката Мая Бисеркова за пътя към живописта

На 6 юни художничката Мая Бисеркова открива поредната си самостоателна изложба в пернишката галерия АРТ салон. В един много личен разказ тя изповядва своята история за пътя към живописта.

„При цялата ми младежката самоувереност и възможности за избор, сякаш по прищявка на съдбата, на 19 годишна възраст попаднах в Медицинската академия. Станах доктор по дентална медицина, взех и три специалности. В тази професия теорията е фундамент, но заедно с нея трябва да придобиеш практическа сръчност и умения, без които няма да сътвориш красивата усмивка и здравословния комфорт, за който хората идват в кабинета.

Развиваш усет за пространство, форма, композиция, цветни полутонове, естетика, за да придобиеш умението и майсторството под ръцете ти да излизат малки „бисерни бижута“.

Годините отлитаха, забързани, задъхани, изпълнени с труд и професионално удовлетворение. Децата пораснаха, внуците пораснаха …

И тогава постепенно покълна нов порив – към живописта. Въпреки първите неумели щрихи с четката, не ме напускаше усещането, че това е нещо много близко да природата ми. Знаех, че с упорит труд, стига да ми носи удовлетворение, ще постигна нещо по-добро. Работих упорито и резултатите не закъсняха. Техниката е начин за напредък в занаята, но сама по себе си тя не те прави творец.

Убедена съм, че в успеха са вплетени натрупан опит, практически умения и наслагването на генетични заложби. За да продължи развитието си, човек трябва да се стреми към по-пълно себепознание и към обективна оценка на вече постигнатото.

За мен знанието, в най-широкия му смисъл, е движещата сила за духовното развитие. То се трупа с прочетените страници, с попитите емоции от литературните шедьоври, от произведенията на великите композитори, художници, архитекти, режисьори, от изпълнението на неповторимите музиканти, певци и актьори. А емоциите от прякото общуване с интелигентни и забавни хора, както и от срещите с природата с нищо не може да ги замениш. За това и пътешествията са прекрасна възможност за лично опознаване на света.

Изпитвам необходимост от съзидание. Обичам труда и искам резултатите да ми носят удовлетворение. Приемам и търся предизвикателства. Готова съм да се срещна с неизвестното. Живея забързан живот, избирам вихъра му. Искам да науча много, искам да направя много. Продължавах да рисувам, защото усещах, че живописта предоставя неограничени възможности да изразиш мислите, чувствата и настроението си. И сякаш за мен живописта се яви като възможен отговор на детския ми стремеж да пиша толкова бързо, колкото мисля.

Ръката ми се превръща в писец на кардиограф. Започва бавно, плавно, преминава в редуващи се, застигащи се морски вълни, появяват се и изчезват ритми, сменят се и се смесват цветове. Ръката ми се слива с мислите и чувствата и преставам да мисля за техниката, четката, боята, ритъма. Само гледам картината, която сякаш сама изплува от платното, опънато на рамката. После се опомням, вглеждам се в резултата, вкарвам „малко разум и логика“, а платното търпеливо чака завършващия творчески порив, за да се превърне в картина.

Картините се „подреждат“ в цикъл. После той естествено приключва и се хвърлям в ново предизвикателство, в нов похват и изказ, в нови картини.

До 15 годишна израснах в Перник, после години наред работих там. Въпреки че отдавна живея в София и до днес продължавам да съм свързана с Перник.

Срещите с художници от пернишката група дадоха подтик на опитите ми в рисуването. Разговорите с тях, техните критични съвети, както и тяхното одобрение ми дадоха стимул да продължа започнатото“ споделя художничката.